Милена Фучеджиева

Geheime Reichssache - текст за новия брой на Жената днес

* произход на името Боргхилда – стар нордически, “borg” – укрепване, “hildr” – битка. В нордическата митология Боргхилда е жената на Зигмунд. 

Когато отвориш уеб страницата на Das Borghild Project, виждаш тичаща гола жена. Пропорциите й са нетипични – ръцете изглеждат леко къси спрямо идеалните мускулести крака, а задникът е необичайно висок и стегнат за бяла жена. Гърдите също са особени – крушовидни, големи и щръкнали. Странна препратка към направените от Лени Рифенщал десетилетия по-късно снимки на жени от племето масаи. Да, същата Лени, чиято способност за покаяние се оказа по-слаба от гения й създал едни от най-впечатляващите и вредни филми на всички времена. 
Жената от рисунката е с къса подстрижка в стил Бриджит Нилсен и устремено тича нанякъде. Накъде ли? Ами към щастливото сексуално бъдеще на нацистката армия. Трудно е за вярване, но всъщност не е, защото хитлеристка Германия е някаква патологична смеска на гении в областта на какво ли не съчетан с непонятна за нормалния човек жестокост. Освен онова гнусно наследство, което почти зачерква всичко смислено създадено от тях, нацистите са в основата и на един куп изобретения. В основата на това конкретно изобретение наречено “секс-кукла Боргхилда” е бил самият Хайнрих Химлер. Пропускам поредното “гениално”, защото в случая тази дума е неуместна. Все пак не може изобретяването на секс-куклата да бъде сравнявано примерно със създаването на Фолксваген. А дали е така? С какво това, което придвижва качествено е по-маловажно от това, което предизвиква качествена ерекция? 
Шегата настрана, годината е 1941 и нацистката армия е номер едно. Красиви и елегантни в униформи създадени от Хюго Бос, войниците на Хитлер премазват Европа неумолимо, но Франция им създава малък проблем. Венерически проблем. Нечистокръвните и с неправилни черепи, но за сметка на това силно ебливи френски проститутки успяват да нанесат тежки поражения върху всепобеждаващата армия. Поражения с които обаче Химлер не може да се примири. Излизат от строй войник след войник победени не от Съпротивата, а от трипер и сифилис. Химлер решава, че това трябва да бъде спряно. Безценната арийска сперма трябва да спре да се лее безконтролно във вагините на някакви подлежащи на претопяване специмени. Този дар от Бога не може да напуска границите на съвършеното и възвишеното – тялото на арийската жена. Разбира се, не е възможно армията да бъде следвана от хиляди жертвоготовни арийски проститутки, и така се ражда идеята за прекрасната Боргхилда. 
Тя е противоположното на “андроид”, новата хайл-секси звезда е “гиноид” – женски “робот”. Задачата по създаването й се възлага на Франц Чакерт – бащата на “Жената от стъкло” превърнала се в сензация на Интернационалната Хигиенна Изложба през 1930. Проектът веднага става Geheime Reichssache – строго секретен, и прогресът му е следен лично от Химлер. В реализирането му участва и психиатърът д-р Рудолф Чаргехаймер, който прави следните забележки:
“Със сигурност смисълът на тази кукла е да облекчава войниците ни. Те трябва да воюват, а не да се разсейват с “чуждестранни жени”. И все пак никой истински мъж няма да предпочете кукла пред жив човек докато техниците ни не постигнат следните стандарти: 
1. синтетичната плът трябва да бъде “чувствана” като истинска 
2. тялото на куклата трябва да бъде подвижно и гъвкаво като истинско 
3. органите на куклата трябва да са абсолютно реалистични на пипане.” 
От там нататък екипът си плюе на ръцете и започва работа по това, което “….има една единствена цел и никога не бива да се превърне в заместител на уважаваната майка в къщи…. Когато войниците ни любят Боргхилда, това не бива да има нищо общо с любов”. Интересно, хер психиатърът допуска, че някой може да обърка Боргхилда с любимата съпруга. Много интересно. 
Едно от имената с които се обръщат към Боргхилда е “антропоморфна сексмашина”. Предлагат лицето й да бъде моделирано по лицата на известни нацистки кино-звезди, които обаче отказват. Наистина подобно перверзно-ласкателно предложение към дамите, в крайна сметка е било малко, ама съвсем малко неделикатно. Представи си как целокупната германска армия се празни над милото ти личице, което е познато на целия германски народ. Където и да отидеш, всеки Ханс, Кристиян и Андерсен има сексуални спомени с теб. Всеки те е гледал в очите ти без да те вижда, държал ти е раменете, може би те е душил, може би е гледал тила ти, а може би те е обсипвал с целувки на фона на музиката от Валкюриите….да не влизаме в подробности. Както се досещаш никоя от уважените звезди не е приела оказаната й чест. 
Освен това психологът Чаргехаймер е повдигнал един много важен въпрос: “Това което се харесва на СС може да не се харесва на нашите войници.” Тоест вулгарното може би е по-подходящо за обикновения войник. Единственият жив свидетеле на проекта “Боргхилда” Артур Ринк твърди, че са били планирани 3 типа антропоморфни сексмашини – тип А: 168см, тип Б: 176см и тип С: 182 см. Любопитно е какъв е бил средният ръст на германския мъж през тази епоха. Ако се водим по ръста на трите типа, би трябвало да е бил поне 190, което е абсурдно, колкото и да се е искало на нацистите да са тевтонски гиганти. 
Решават Боргхилда да е с къса момчешка прическа за да е ясно, че тя е част от бойците и да не бъда бъркана с “уважаваната майка в къщи”. Отново този страх от объркване. Но гледайки голото й тяло, хм, това би било едно прекрасно мъжко тяло. Ако нямаше цици, разбира се. Това хубаво дупе е категорично момчешко. Момчетата от третия райх със сигурност са имали заключени в гардероба мечти. 
Представянето на Боргхилда в Берлин пожънва огромен успех. Всички са доволни от реализма на половите й органи, които лично пробват опипвайки ги. Химлер веднага поръчва 50 бройки. За съжаление обаче събитията на руския фронт се развиват лошо за пионерите на сексиндустрията. Нещата в Сталинград са зле и производството на Боргхилда е спряно. На Ханс, Кристиян и Андерсен не им е до секс в смразяващата руска степ. Спермата им се е превърнала в миниатюрни тевтонски кристалчета, които никога няма да “оплодят” антропоморфната сексмашина. Която не бива да бъде бъркана с уважаваната съпруга. Нито пък с момченцето на съседите. А тези експериментални 50 бройки вероятно са щели да бъдат дадени на привилигеровани членове от щаба на Хитлер, както и на самия Хитлер. Можем само да си представим как завоевателите на света се трудят над Боргхилда след което пафкат пури и споделят преживяното. Чарли Чаплин може би щеше да направи гениален филм - “Боргхилда, любовницата на Райха”.
Това е историята на неслучилата се немска световна премиера на сексиндустрията. Можем само да си представим до какво съвършенство нацистите щяха да доведат спасителката Боргхилда ако не бяха разгромени от руската зима. И при подобно съвършенство дали нямаше наистина да започнат да забравят за “уважаваната майка”? Щяха да започнат да се раждат милиони съвършени, абсолютно еднакви пластмасови германчета излизащи от милионите Боргхилди направо с опъната нагоре дясна ръка и със сигурност щяха да победят света.
Хайл Хитлер, хайл антропомолфна сексмашино.

Публикувано в Медии | 6 Коментари »

Курви, кучки и кукли - в новия брой на Жената Днес

или до къде води разчистването на един гараж

Хващам се на бас, че доста жени в различни периоди от живота си са били наричани с всяко едно от тези три имена. Някои винаги са били само кукли, но те живеят в незнание, защото в момента в който някой те хареса за игра, “оживяваш” и ставаш участник в играта. А станеш ли участник, ако имаш грам мозък в главата, изведнъж осъзнаваш, че не си пластмасова. Че очите ти са направени от вода, а не са стъклени топчета, и освен да мигат, могат и да плачат. Спряла да казва само “Ма-ма”, устата ти се разтяга, набръчква, стеснява, разширява, издава странни звуци, и често изпълнява непоносими за мъжкия слух арии от безсмислие. Бившите кукли според повечето мъже са Павароти на безсмислието. Триумф на волята над възможността за перманентно забавление. А колко съм молила да ми купят “истинска” кукла без да знам, че такава не съществува. И вече порастнала да открия, че “истинската кукла” - това съм аз.

Това откритие изведнъж те събужда и за една друга истина. Оказва се и, че не винаги желаеш да ти смъкват гащичките, както и да играеш на чичо доктор. И изведнъж ставаш като Мадона без грим. Мъжете осъзнават, че в тебе има нещо човешко, а то е нещо, което винаги е било там, но те не са забелязвали. Лицето ти такова каквото е. Без никакви опити за заблуди. Но подобен екхибиционизъм често наранява, защото повечето мъже обичат куклите такива каквито са. Не искат да знаят, че “под куклата ти” бие сърце от чийто очи тече размазана чернилка. Ако изневериш на идеалните си кукленски маниери, бързо научаваш какво е “добър вкус”, защото само ти харесваш откровеността си. Свикналите на кукленско поведение се плашат от нея като че ли е заразна. Спокойно, откровеността не се предава, това не е трипер. Стойте си съсредоточени в малките отворчета между краченцата на куклите и всичко ще ви е наред.

В този ред на мисли си спомням как някога наливах вода с капкомер в дупката на една за да пикае. Да стане истинска. А ушичките на куклите са толкова мънички, че през тях не може да мине нито една свинска мъжка думичка. Но твоите са вече порастнали. И си спомняш с горчивина времето в което беше пластмасова. И нищо не е съвършено вече. Нито куклите, нито ти, нито тези, които си играят с…тях/теб.

Бианка

Русокоса, синеока, моя красавице с лачени червени ботуши от 68ма година.

Рядко така съм се зашеметявала от красота, както когато видях Бианка в кутията й с ластичета около врата, краката и ръцете. Много садо-мазо. Запознах се с нея всячески стараеки се да я запазя непокътната. Не исках нищо да правя с нея. Просто я гледах. Толкова гъсти и черни й бяха миглите. А под тях очите наситено сини. И нослето малко, и лак на ноктите, и джуфка в косата, и косата руса на букли, и рокличка в синьо, бяло и червено с вратовръзка на раета в същите цветове. И тези убийствени червени лачени ботуши, които почти никога не съм сваляла за да не наруша съвършенството на това същество. Бианка. Да я вземат дяволите.

Бианка пак е тук

В Лос Анджелис. Бях я забравила. Не. Бях я заебала в гаража най-брутално, като човек, който няма грам разбиране какво е да си кукла, което е просто недопустимо и крайно анти-феминистко. Но сега сме в периода на зрелия пост-феминизъм, и е крайно време да се покажем такива каквито сме. Алчни, незадоволени и брутални, защото вече никой няма намерения да ни третира като слаб пол. А тази бруталност е приложима към всичко. Дори към спомените от нежните ни момичешки моменти. По-лесно е да бъдат забутани в дебрите на подсъзнанието, а ако там вече няма място от боклуци, в гаража при плъховете. И историята на живота ни се транслира чрез изоставени вещи и пратени в концлагер кукли.

Заобиколена съм с премного неща, които знам, че съм ползвала, колкото и да ми е невероятно в момента. А има и чужди вещи оставени на съхранение при мен. Съответно се отнасям с разбиране към всякакви абсурди в гаража ми - като например наличието на мраморна маса приличаща на похлупак на ромски гроб. След дълги години хаос и ужас дойде моментът за разчистване на въпросния гараж, и след тежки петдневни преговори трима левенти дойдоха да я изнесат. Оказа се, че масата не е принадлежала на този на който мислех, а е на един от левентите. Но това разбрах чак сега. Цели 10 години живях с мисълта, че е на мое бившо гадже, Бог да прости този кретен. Умря скоро и не ми стана дори тъжно, само все така отвратително. Казах си, Бог да го прости, без да вярвам в Бог, ей така, колкото да не съм тотална грешница. В живота на една кукла винаги идва момент в който разбира, че когато една свиня умре, това нищо не променя. Тя просто става мъртва свиня. Знам, че подобно отвращение не е симпатично, нито политически коректно, но подтискането му би означавало да задържам повръщането в себе си, а това убива бившите кукли.

И в сагата по преоткриването на Бианка, на излизане от гаража, тримата левенти изпуснаха масата и я направиха на парчета. След 10 годишно чакане приятелят на мъртвия кретен да си я вземе. Но нищо не е случайно. Тези събития откриха проход до Бианка, куклата с буклите, захвърлена в гаража с тъпата маса. Красавицата ми беше лежала безропотно дълги години под лайната от плъхове оплетена в отвратителни паяжини. Плъховете се бяха разхождали върху нея абсолютно безразлични към красотата й, оставяйки изпражненията си върху съвършената Бианка.

Куклата Бианка, кръстена на сестрата на Кетрин от Укротяване на опърничавата. Добрата, красива, русокоса и мила Бианка, която става на финала супер лоша. Баба ми ме заведе на филма направен по пиесата на Шекспир когато бях на 6 годинки, и запомних три неща от него. Има една лоша Кетрин и една добра Бианка. Лошата не иска да се жени, добрата иска. Накрая и двете се женят, но добрата става лоша. Тоест Бианка стана лошата. Сладка и лоша. Това ми се видя като много печеливша комбинация. И като пораснах, и дъщеря ми порасна, защото тя беше и нейната Бианка, без грам уважение и любов я натиках в плик, и я хвърлих в гаража. Какво ли си е мислила за мен, глупавата й жива сестра?

“И тази порасна. А аз съм си все същата. Поне мога да съм й благодарна, че не съм разкъсана на парчета от нечии груби момчешки ръце. Тази поне има уважение към съвършенството. Плъховете са подробности.”

Плъховете никога не могат да бъдат подробности. Човек никога не бива да оставя миналото си на произвола на плъховете. Нито настоящето, нито бъдещето. Колкото и да си мислиш, че си кукла, че си пластмасова, че сърцето ти е на лошата, но сладка Бианка от пиесата на Шекспир, лайната на плъховете не бива никога да попадат върху теб. Нито ти, нито куклите ти желаят и заслужават да живеят забравени в гараж. С плъховете преборване няма, те са навсякъде, но твоята територия може да бъде опазена чиста. Независимо дали това са спомените ти, вещите ти, чувствата ти, мечтите ти. Всяка бивша мечта е като бивша любов. Трябва да се отнасяш с нея със същото уважение което, надявам се, изпитваш към себе си, защото сбъдната или не, ти си я родила. Е, понякога се появява някоя свиня за която не искаш да си спомняш, но това е нормално. Голямото Желание понякога подлъгва, а Куклите са желани от всеки. Независимо дали е принц, просяк, Квазимодо или Хитлер. Въпросът е ТИ да си сигурна, че заслужаваш това, което ти се случва.

Публикувано в Медии | Няма коментари »

Мутренската статия на „Ню Йорк таймс”

Вчера сутринта ми се обади един приятел американец от Вашингтон, за да ми каже да си купя веднага новия брой на „Ню Йорк таймс”, защото имало ужасна статия за България. Нямаше защо да си го купувам, вече я бях чела.
За не само мой срам, но и на целия български народ, който в никакъв случай не е виновен за това, че изглежда продажен и жалък, всичко в тази статия е вярно. Имам само едни проблем с нея, и то е, че изглежда, че Бойко Борисов е “лицето, което сигнализира”. Това е голям проблем. Ясно е, че в България вече не останаха хора, които да могат да звучат достоверно, и зад гърба им да няма облаци от сяра.
Думите “некорумпиран”, “чист”, “прозрачен”, “принципен”, “морален” трябва да се извадят от употреба. Те са безсмислени. Заслужават да бъдат забравени, а ако не, няма да е лошо да се създаде закон, който да налага глоби при употребата им. За прилагането на този закон може да се потърси помощта на мутрите. А някой журналист е употребил някоя от тези думи, а са го размазали от бой. На този етап пребиванията се извършват незаконно, но крайно време е да се узаконят. Би било добре, ако може да се разчита на съдействие в тази посока от бившия охранител, бивш шеф на МВР, настоящ генерал и кмет на София, както и почти сигурен бъдещ министър-председател на България г-н Борисов.
Подобен закон за легализиране на бухалките и употребата им в случай на незаконно използване на списък от думи, изготвен от комисия с демократично избран председател, представител на Е(вропейска) Н(ародна) П(артия) на О(бединените) В(ратове), или ЕНПОВ, би бил изключително полезен за европеизацията на българското общество. Поради топлите си връзки с ЕНП, по-топли от тези на Иван Костов и по-топли от тези на Надежда Михайлова, г-н Борисов би бил изключително полезен за европеизирането и легализирането на бухалковата демокрация.
Но дотук с подигравките. Никак не ми е смешно, че се стигна дотам, че Иван Костов е по-недолюбван от ЕНП от ББ.
”Ню Йорк таймс” правилно са отбелязали, че не се препоръчва да се ходи в заведения, в които вечерят бизнесмени с повече от 4 души охрана, а охраната на ББ е от 8 души. Както казваше баба ми от Трън: “Ричам ти дъще, сещай се снахо”.

Публикувано в Лично | Няма коментари »

За някои не дотам храбри черноризци

отнемането на наградата на Калин Руменов е точно толкова нелепо колкото факта, че той я прие. с което доказа нещо, което знаехме, а то е, че не е нищо повече от идола си МК, който се беше тръшнал като обезчестена девица неусетила оргазъм когато въпросния Черноризец Храбър не му беше присаден, извинете, присЪден. когато претендираш за бунтарство, ако имаш малко повече мозък в главата от обикновения популизъм, а в случая този популизъм е обидно лесен за асоцииране с обикновен фашизъм, не приемаш казионни награди. не влизаш в ничии редици. не взимаш пари за които в друга ситуация би врещял, че миришат. не си закачаш името Храбър при положение, че имаш претенцията да си маргинал. не даваш възможност с дълбоко подтиснатата ти подкупност разни, всякакви и никакви да могат да се организират срещу теб поради, в крайна сметка, глупостта ти. и да ти отнемат това срещу което в друга крайна сметка си претендирал, че се бориш.тъпо, досадно тъпо. но не изненадващо. на нивото на българския народ.всичко полу-случило се в тази полу-история е във вреда на истинската свобода на словото. присъждането на Черноризец Храбър на Руменов е равно на отнемането му. от това обществото печели 0. толкова печели Руменов, толкова печелят и обвинителите му. нищо не се е случило. няма решение на несъществуващо уравнение. само някакви безсмислено врещящи групи хора с делюзията за мисия.

Публикувано в Лично | 6 Коментари »

Щастлив ли си най-после? - текстът ми за L’Europeo

Трейси и Хепбърн във филма “Адамово ребро”

«Да спазваш всички правила означава да се лишиш от всички удоволствия».

Кетрин Хепбърн, авторката на тази хедонистично-анархистична мисъл е една от най-впечатляващите жени на всички времена. Освен с ролите си, известна е и с отдадеността си към един мъж, разбира се, самият той необикновен. Според някои биографи тази нейна “слабост” към Спенсър Трейси се дължи на наследствена обремененост с депресия, както и на самоубийството на брат й. В тази констатация няма нищо изненадващо. В началото на 21 век всяка отдаденост, да не използваме безвкусната дума “любов”, би трябвало да бъде класифицирана като психическо заболяване.

Има всякакви възможни психологически и материални причини за “отдаденост“, и всичките изгубват значение в момента в който срещнеш твоята Хепбърн или твоя Спенсър Трейси. Тази история не подлежи на класификация, защото при Кетрин Хепбърн няма нищо обикновено. Има само една супер естествена елегантност неприсъща на поколението на Пош, Анджелина Джоли и Сексът и града. Подобна елегантност на екрана или в живота не се постига. Или се раждаш с постижението й, или си публика. А в случая на Хепбърн, тя я притежава навсякъде. Започнах да пиша този текст на 29ти юни – датата на смъртта й. В началото не ми тръгна, вероятно защото денят на смъртта на Кетрин Хепбърн е най-маловажното нещо от 96 годишния й живот. Реших, че няма нужда от подробни биографични бележки. Всеки интелигентен човек би трябвало да е гледал “Лъвът през зимата”, или поне “Познай кой ще дойде на вечеря”.

“Познай кой ще дойде на вечеря” не е само скандалният филм в който черен се жени за бяла, но и последната съвместна работа на Хепбърн със Спенсър Трейси – мъжа на живота й. Скоро след това той умира, а тя никога не гледа филма. Едва ли има друга двойка в световното кино с по-заразителна хармония и естествено присъствие на екрана. Извън екрана връзката им е обявена от американското обществото за необичайна, защото никога не е била реализирана според общата представа за хармония – брака.

Хепбърн е момиче от Кънетикът с високи скули и изисквания. Момиче с баща, който не е имал отношение към дъщери. За да спечели сърцето му, детето Кетрин решава, че трябва да прилича на момче и си измисля момчешко име, Джейми. Джейми остава с нея завинаги, и до края на живота си Хепбърн/Джейми е символ за независимост, сила, дори арогантност. На четиринайсет години Кетрин намира любимия си брат обесен. Въпреки нелечимата емоционална травма, това й позволява за първи път тя да е номер едно в сърцето на баща си. Получава перфектно образование въпреки постоянните проблеми с поведението й в училище. Спортува от малка и плува всеки ден в океана до 80годишнината си. Това са най-важните елементи създали железния характер на Хепбърн. Но най-важният е, че иска да е известна, и го постига. Целият й живот е неотклонен път към славата без никакви, в крайна сметка, безвкусни опити да изглежда скромна. “Враговете са толкова стимулиращи” е нейно изречение. Жени се веднъж, след няколко години се развежда и категорично зачерква брака от живота си. Следват многобройни любовници холивудски звезди, но този за който наистина си заслужава да се спомене, е Хауърд Хюз – ексцентричния могул, който по-късно полудява. След двугодишна връзка двамата се разделят поради еднакви размери на егото. Междувременно се говори за връзки на Хепбърн и с известни актриси. Нежеланието й да носи пола принуждава едно от студиата да скрие панталоните й. Категорично отказва да работи разхождайки се по бельо пред екипа докато не й върнат панталоните. Незачитането й на женските правила на поведение я прави една от най-ярките световни феминистки фигури.

Среща Спенсър Трейси в общ филмов проект. Запознавайки се с него, му казва: “Опасявам се, че съм твърде висока за вас, г-н Трейси”. Режисьорът й отговаря: “Не се безпокой, бързо ще те смали”. От този момент нататък за следващите 25 години, Трейси и Хепбърн стават двойка и на екрана и в живота. И пак – това не е двойката в която жената е кацнала като диамантена брошка-канарче на рамото на велик мъж. Не, Хепбърн дълбоко държи на Трейси, но обичта й към него е от дистанцията на отделните им домове и спални.

Спенсър Трейси израства в изключително стриктно католическо семейство. Учи в йезуитски колеж, но неспокойният му дух го кара да стане актьор. И то какъв! Получава седем номинации и спечелва два Оскара. Хепбърн обаче има повече номинации и Оскари от него. Външният му вид е пълна противоположност на изисканата, красива Кетрин. Той е мъж с обикновено, дори грубо лице, и труден характер. В момента в който се срещат им става ясно, че други няма, и няма и да има. Той е женен, разделя се с жена си, но поради католическото си възпитание никога не се развежда. Тя пък е разведена, интелигентна и свободолюбива, и за нея тази ситуация е идеална. Пак Хепбърн казва: “Ако искаш да пожертваш обожанието на много мъже срещу критиките на един, заповядай, жени се.” Трейси и Хепбърн имат всички основания да са заедно за дълго. Така и става. Остават заедно завинаги. Той умира, а тя продължава да му пише писма след смъртта му.

Въпреки, че Трейси се разделя със съпругата си, двойката никога не се събира да живее под един покрив. Той яко пие, а Хепбърн е прекалено умна за да попадне в капана на подобно съжителство. Момче от работническо семейство за което също както за Хепбърн се говори, че е бисексуален, Трейси е един от най-добрите американски киноактьори на всички времена. Алкохолът често е пречел на снимките на филмите му, както и на личния му живот. Неведнъж минават през раздели. Връзката им е постоянно коментирана, но избягват всякаква публичност. Какво е липсвало в тази връзка? Дете? Човек може само да си представи реакцията на Кетрин Хепбърн на подобна идея. Не напразно автобиографията й се казва “Аз”. Гледайки партньорството им на екрана, знаеш, че нищо не им е липсвало. “Продължения на рода” не са им трябвали – били са си съвършено достатъчни. Всякакви допълнения са щели да нарушат перфектния им баланс. Не им е липсвало бельо с жартиери, потни, смачкани завивки, временно горещ дъх и на финала белезници от които не може да те освободи дори и Худини, защото ключът към тях е собственият ти подпис.

За сметка на нещата, които не са липсвали на Хепбърн и Трейси, те са имали всичко необходимо – приятелство, обич и доверие. Тези три неща не могат да бъдат арестувани с договор, те са плод на високата интелигентност на тази холивудска двойка. “Вероятно е по-добре мъжете и жените да са съседи и да си ходят на гости само от време на време” – казва Хепбърн. А в Америка на 50те жените са предимно домакини.

Скулите на Кетрин Хепбърн са връх Еверест на женската независимост. Гуменките и панталоните й се наместват в женския гардероб завинаги. Партнирайки си с Трейси на екрана, тя ходи с големи крачки като него, но не престава да бъде жена. Между тях има някаква изключително привлекателна дистанция, която може и да е тотална близост, но със сигурност не означава нито липса на обич, нито прекалена проява на такава. Подобна алхимия е изключително трудна за постигане както заради липсата на жени, които биха я желали, така и заради липсата на мъже, които биха я приели. Деца на началото на миналия век, в крайна сметка Трейси и Хепбърн са двойката на бъдещето.

Обаче и тази история като всяка друга има и друго лице. Една от най-известните американски публицистки Морийн Дауд пише за разочарованието си от Хепбърн, която споделя в биографията си как е обожавала Трейси и е търпяла безропотно напиванията му. Различни биографи твърдят, че връзката им е била параван за хомосексуалността им. Няма нищо по-лесно от това биографията на някоя звезда да бъде присвоена като средство за пропаганда на алтернативен лайфстайл. Каквато и да е “истината” за връзката между тези две ярки личности, едно е ясно – били са заедно на екрана и в живота, и продължават и до сега да бъдат пример за необичайна, но истинска “отдаденост”. Ако не беше така, щеше ли Кетрин Хепбърн да напише осемнайсет години след смъртта на Трейси писмо до него в което го пита следното:

“….Но защо винаги трябваше да има спасителен люк? Защо трябваше винаги да е отворен? За да можеш да избягаш от забележителното ти себе си. Винаги съм искала да те питам. Тогава знаеше ли какво значи това? Почиваш ли сега спокойно след всичкото това неспокойно въртене и движение, което беше живота ти? Щастлив ли си най-накрая?”

Подобни въпроси зададени осемнайсет години след смъртта на един човек означават само едно. Хепбърн е живяла с тях до смъртта си. И разговорът й с Трейси вероятно продължава някъде другаде, където продължават да живеят в съседни къщи.

Публикувано в Без категория | 4 Коментари »

скандал?

на някой му се ще. видях прословутото видео с Божана Апостолова и горкия Тома Марков попаднал във все по-черен PR:), което бомбастично и манипулативно е наречено “Божана си натика главата на Тома….”.
като прочетох това заглавие, реших, че тя си е натикала главата в скута на Тома Марков, но като гледах видеото, видях, че една ячка леля с моряшка фланелка, явно в изблик на радост, се опитва да наведе ТМ. въпреки, че този жест може да се тълкува по много начини и всичките са спекулативни и на нивото на тотално жълти реакции, той е очевидно глупав. или БА е чела текста ми за свирките и е решила да провери сама кое е вярно и кое не. шегувам се, разбира се.
явно, че много хора мразят тази жена, която не познавам, но знам, че ръководи повече от успешно издателството си, а и лансира един куп млади писатели. съответно тя е абсолютно закономерен обект на черна завист и злоба. кого и как лансира си е лично нейна работа, още повече, че със сигурност е фигура в българския културен живот. и съм сигурна, че почти всички, които са се развихрили с пяна на уста срещу нея, при предоставена възможност биха й направили една свирка.

Публикувано в Лично | 4 Коментари »

Big Love

абсолютно съм пристрастена към света на полигамистите:)
ето едно табу, което е не по-малко табу от хомосексуализма, защото за разлика от хомосексуализма е преследвано със закон. и никой не прави секс с животни, трупове, овце или малки, хрупкави момченца и момиченца, а един мъж е неофициално и по категорично взаимно съгласие женен за 3 три жени. а това е забранено! полигамията е забранена със закон в Америка.
сериалът е продуциран от Том Хенкс и е съвършен - стори и кастинг (Бил Пакстън, Клое Севини, най-яката сектантка, която можете да си представите). не мога да спра да гледам този дейвид линчовски свят в който три жени и един мъж живеят в крайна сметка доста по-смислено от един куп разрешени от закона “нормални” семейства.
под “нормални” разбираме семейства в които съпрузите си изневеряват, крещят, ненавиждат тайно или явно, понякога се и бият, физически са отчуждени един от друг, живеят заедно “заради доброто на детето”, нямат общи духовни и интелектуални виждания, но поради общите сметки, са “едно”. по-малко от пръстите на едната ми ръка са познатите ми семейства, които не отговарят на тази “нормалност”. но законът позволява да са аморални един към друг и децата си. законът, както и всички шибани религии окуражават здравото окопаване в една задушаваща схема, но не разрешава човек да има узаконени връзки с повече от един човек. откъде накъде? защо хомосексуалните ще имат право да се женят, а полигамистите не? с какво хомосексуалността е по-морална от полигамията? боя се, че отговорът е - категорично с нищо.
този сериал поставя въпроса за лицемерието и двойните стандарти изключително хитро и талантливо. гледайки го, си мисля, че вероятно никак не е лошо да имаш такова голямо семейство в което всеки може да си почива от другия в неговата си къща. е, има един малък проблем, който вероятно не е проблем за много мъже - че трябва да спят постоянно, дори задължително с повече от една жена:) разбира се, те имат всички “наши” проблеми, но това не прави съвместното им съществуване по-малко вълнуващо и интересно. дори бих казала, че е доста по-вълнуващо и интересно от стандартните двама души. доброто е умножено по четири, както и лошото.
омръзна ми да чета за правата на хомосексуалните - имат ги вече, може ли да си починем малко от тях и да видим, че има и други онеправдани на този свят? да не говорим, че жената, както казва Йоко Оно, е “негърът на света”. и сега, за първи път от хиляди години има възможност да бъде себе си.
не виждам нищо лошо или вредно в полигамията - ако е съзнателен избор. ако имах нерви и желание да живея с повече от един мъж (то ми е трудно да ми се прииска само с един, камо ли повече…), но чисто хипотетично, ако исках да се омъжа за трима, които нямат нищо против да си живеем заедно, защо това ще е преследвано от закона, а хомосексуалността няма да е? двойни стандарти.
Big Love rocks my world:)

p.s.: и понеже сигурно някой пак ще ме поправи, че не е хомосексуализъм, а хомосексуалност, този път няма да се поправя. писна ми от изсмукана от пръстите политическа коректност и контрол.

Публикувано в Лично | 5 Коментари »

“Бягството” - кръв и сълзи - мой текст за новия брой на Жената днес

Не, това не е заглавие на тъп екшън, а заглавие на текст за това как не обичам да бягам от нищо. Това, което ми вдига адреналина, е да застана срещу повода за желание за бягство и, въпреки че не съм мъж, да му набия един прав между очите.

Психологическата ми сила е по-голяма от мускулите на як мъж. Но мъж, който не се е тъпкал със стероиди, а е с естествено поддържана физика. Нищо от това, което съм преживяла, не е фалшиво, не е конюнктурно, не е лъжливо, не е привидно, не е полу, не е страхливо, а е гол, истински мускул, трениран в достойни битки. Сърцето, този най-трудолюбив и важен орган, не бива да бъде натоварвано с химия, но не бива да бъде натоварвано и с енергийна мръсотия. Бягствата обикновено са продукт именно на това вътрешно замърсяване, на загубата на способност да различиш истинското от фалшивото, себе си от идеята за себе си, и реалното ти място в света, а не това, което ти се струва, че заемаш. Ако смяташ, че си изключително важен, и бягаш от несъстоятелността си с амбиция за власт на всяка цена, без значение дали се изразява в отношението ти към близките ти или подчинените ти, осъзнай се преди съдбата да те е осъзнала. Тя е голяма царица в грубите пробуждания и ще намери начин да те стовари там, където ти е мястото. Ако пък се чувстваш малък, незначителен и необичан, най-простото лекарство е не да бягаш от комплексите си с изолация, алкохол, наркотици или безразборен секс, а да направиш някое мъничко добро на някого, който също се чувства като теб. Или е още по-слаб. Пълно е с хора, които реално имат нужда от помощ. И които няма как да избягат от това, че са сираци, че са нелечимо болни, че са малтретирани, унижавани, експлоатирани, пределно бедни. Не могат да си позволят да «избягат» от нещастието си, купувайки си новите джинси на Дизел. То и ти не можеш, но все пак имаш възможността да се самозаблудиш по този приятен, но мерзък начин.

Ако почувстваш нужда да си зашлевиш един як шамар, моля те, не бягай, а се удари с всичка сила, за да се събудиш от който и да е отровен, пластмасов, виртуален или просто неподходящ за тебе сън. Бий си камшика и отвори съзнанието си за въпросите, които обикновено забутваш в най-забитото кътче от душата си. Застани срещу тях, и ако трябва, и на тях им забий по един, за да ги накараш да говорят. Ако ги оставиш да мълчат, гарантирам, че няма да избягаш далече. Скритите въпроси са гадни копелета, и никога няма да спрат да те причакват там, където най-малко си очаквал. Ако има мои мускули, които обичам, това са тези, създадени в битки с онова, от което съм отказала да избягам. Ще ида и по-далеч –

по-силна съм от повечето бягства, изпречвали се на пътя ми.

От малка отглеждам в себе си един понякога кървящ булдозер, който не признава нито чуждите, нито собствените забрани. Собствените са изключително редки, поради това, че не виждам смисъл да се ограничавам в нищо освен в теглото си, чийто баланс е изключително важен за психиката ми не на беглец, а на боец. Имам привилегията родителите ми да са ми дали възпитанието и генетичната обремененост да знам кое е правилно и кое не. Чувството за обида или срам ми е общо взето чуждо. Да, правя гафове, но не ме е срам от тях, а изпадам в див смях от собствената си глупост. Правя и грешки, после рева, а после се смея. Така се смея и като падна, като се спъна, подхлъзна и се стоваря по гъз. Защото не бива да се забравя, че тръгнеш ли да бягаш, възможността да се спънеш и паднеш е доста голяма. Смея се неистово. Смея се и на останалите паднали, стига, разбира се, да не са възрастни хора. Така се смея и когато ме боли, а съм се опитала да избягам – въпреки знанието ми, че няма да ми станат нещата - и този кикот е пълен със сарказъм, самоирония, веселие, цинизъм и безмилостност. Намирам собствената и всяка друга глупост за изключително забавна, когато не е деструктивна. Общо взето не съчувствам на бягащите, дори и да съм аз, освен ако не го правят за олимпиада или поне за световно. Всичко е смешно освен смъртта.

Но този текст все пак трябва да разказва за личните бягства. Окей, ще ги сложа на масата, или поне някои важни, както се слага роял флъш - не че играя покер, но току що проверих на интернет коя е най-печелившата ръка. След този текст мисля, че ще се науча да играя покер. Защото големите бягства, направени с ясно съзнание къде отиваш, могат да бъдат и крайно позитивни. Вероятно ще помислите, че самочувствието ми е прекалено високо, че съм самонадеяна, че се самозаблуждавам, че съм надута и фуклива гъска (Фучеджиева:)), може и да сте прави, но ще се опитам да ви приобщя към това самочувствие, защото то е възможно за всекиго. Не е нужно да си скромен, ако се чувстваш върха. Уточнявам - върхът за себе си, без да се сравняваш с никой друг освен себе си, другото е деструктивно, защото винаги ще има повече, по-горе и по-високо. Ще ви обясня как го постигнах, правейки уговорката, че оставям на вас да разберете кога се подигравам със себе си.

Кръв и сълзи, пич, независимо дали си мъж или си жена.

Проляла съм ги в яко количество, за да стигна до момента, в който ми е тотално комфортно да съм аз, Милена, с всичките ми идиотщини, и да не се извинявам за нищо. Освен ако боклукът, който разтоварвам, не съдържа пластмаса. Тогава съм виновна. Все по-непростимо е да нямаш чувство за вътрешна екология. Да отделяш смислените отпадъци от токсичните. И все пак. Нямам големи угризения. Имам някакви заради това, че е имало моменти, когато съм могла да бъда по-отговорна към любимите си хора, но това е положението. Не съм била. Не мога нищо да променя, освен настоящето. Нямам и големи съмнения. Гръбнакът и раменете ми са изправени в една посока, нагоре, и осите им не си противоречат. Не ме е страх от нищо, освен от болести. От тях умирам от страх, мамка му. Не искам да съм болна никога! И да не умира никой. Как не мога да избягам от мъката от смъртта….

Така ме боли от смъртта на близките ми, че идеята за самоубийство не ми е чужда. Но никога няма да го направя, защото не мога да подложа хората, които обичам, на този акт на тероризъм. Самоубийството е гаден акт на тероризъм. Когато не ти стигнат нормалните средства за влияние, удавяш хората, които «обичаш», в собствената си кръв. «Обичаш» е в кавички, защото не е възможно да обичаш някого и да го накажеш по този начин. Самоубийството е най-гадното и шибано бягство, което знам. По-лошо е от това да се удавиш в алкохол, докато не си забравиш името, да потънеш в семейна сделка с предизвестен край, или да изчезнеш в секта. Самоубийството е подло занимание. В последните 3 години на два пъти имах отвращението, ужаса, мъката, омразата, неразбирането, обвинението, яростта да се сблъскам с този терористичен акт, и имам една препоръка, на която много държа - ако не си смъртно болен, ако си в състояние да се грижиш за себе си, моля те, отиди на психиатър. Не на психоаналитик. Има неща, които не стават с безкрайни разговори за които се дават огромни суми пари. Понякога трябва да се реагира бързо. Докато си се усетил, и си с единия крак в отвъдното. Приеми с благодарност рецептата за подходящия за теб антидепресант (Прозак, Ксанакс, Золофт, Паксил и т.н.), и почни да си ги взимаш редовно. Това е по-почтено, отколкото да стовариш отчаянието си на главите на хората, които те обичат и да ги оставиш да го носят завинаги. Докато ти си се отървал. Избягал си. Невероятна свинщина.

И тук трябва да кажа, че

от всички бягства, самоубийството е бягството,

с което имам най-голям проблем. Поетесата Силвия Плат напъхала главата си във фурната и пуснала газта, защото решила да избяга от мъжа си, който бил задник. Талантлив, но задник. Това е лесното обяснение. Другото е, че това не е бил първият й опит да избяга от себе си. Правила е опити за самоубийство, когато е била тийнейджър. На съвременен медицински език това значи, че е страдала от химически дисбаланс в мозъка. Тази иначе много умна и талантлива жена написала един куп стихотворения, създадени от болката й на човек с малки запаси от серотонин, хормонът на щастието, и решила, че децата й могат да се оправят и без нея. Оставя на нас и децата си наследство, независимо дали го искаме, или не в тази форма (превод на Вл. Трендафилов):

Да умираш

Това е изкуство - като всичко останало

Аз го правя прекрасно.

Аз го правя така, че се чувствам ужасно.

Аз го правя така, че се чувствам реално.

Излиза, че имам призвание.

Хюз, съпругът на Силвия Плат, я изоставил за друга жена, и Силвия решила да приключи с живота си, да избяга от мръсника, гадината долна, така, че никой да не може да я стигне. Глава във фурната, копчето на мах. А после какво станало? Хюз си останал Хюз – поводът за зарязване на Силвия, Ася, била също зарязана от този невероятен пич заради който мрели жени наляво и надясно. И какво направила Ася? Вместо да намери начин да го смачка, да му разкаже играта, да спи примерно с най-добрия му приятел и после да му го начука, или най-простичко да се разведе и да започне нов, здравословен живот, тя също си пъхнала главата във фурната и пуснала газта. Направо не е истина… Но направила и нещо смислено за разлика от Силвия Плат. Знам, че звучи жестоко, но Ася е била права. Задушила с газ и детето си. Виж това е постъпка, която напълно одобрявам при «бягство» от този тип. По-добре е да «избягаш» с майка си в някакъв вероятно имагинерно по-справедлив свят, отколкото да си живото дете на «избягалата» майка. Детето, което трябва да живее цял живот с мисълта за последния й ден и последната прегръдка. При всяко положение е по-лесно да те няма, отколкото да живееш с мисълта, че майка ти е била толкова зле - че е предпочела да умре вместо да те обича повече от гадното копеле, което не е могла да преодолее.

Не е лесно да се живее с наследството от подобни «бягства», нито с мисълта, че някаква случайна жена, освен че ти е била майка, е била и долна егоистка, нестабилна, безотговорна личност, и в крайна сметка толкова тъпа жена, че е предпочела да те осакати психически за цял живот. Както и не е лесно да се живее с мисълта, че баща ти всъщност е убиец – разбира се нетрадиционен, неподсъдим и недосегаем, но все пак ръцете му са изцапани с кръвта на майка ти. А дали наистина е така? И в това не съм сигурна, защото вината за самоубийството на самоубилия се, е лично негова.

Наистина, ако има моменти в които искаш да избягаш, и повече да не се върнеш, и никой да не те намери и спаси, моля те, отиди на психиатър и започни да пиеш лекарства. Не бягай от децата си. Съвременната медицина предлага невероятни неща.

Ако Силвия Плат живееше в 21. век,

със сигурност нямаше да остави децата си сираци заради едно мъжко шовинистко прасе. Щеше да си пие Прозака и да пише поезия. Което има и отрицателна страна – душевното й здраве щеше със сигурност да я направи по-малко известна. Не защото щеше да пише по-лошо заради Прозака, от собствен опит го казвам – антидепресантите не те правят по-малко талантлив! - а заради липсата на легенда за трагична смърт. Виж това е драма – раждаме се във времена с неограничени химически възможности. И така се лишаваме от възможността да станем Сара Кейн, също самоубила се английска писателка, страдала от депресия, както и от недостатъчна информираност във възможността да си щастлив с помощта на химически приятели.

Разликата между някои недотам известни живи писатели и техните мъртви колеги гении е, че първите са статистика по рождение. Те просто са част от статистиката за живите писатели и са твърде многобройни. А статистиката на мъртвите гении е нещо като списък на получилите Оскар за сценарий. Изключително малко са на фона на световното население и винаги ще си останат толкова - поради все по-голямата култура относно психозаболяванията. Защото нещата трябва да се назовават простичко – депресията е най-обикновена болест, която се лекува. И смъртта не е Бягството.

И все пак да кажа защо съм толкова образована в тази посока - «самоубийството като бягство». Освен травматичните самоубийства на приятели, ще споделя и моя собствен опит от първа ръка. Споделяйки, ще помогна може би с нещо на някой родител, който се е видял в чудо с тежкия пуберитет на детето си.

Като бях малка, не спирах да чета. Започнах на 4 години и половина с приказките на Братя Грим. Да, бях в известен смисъл вундеркинд, защото и досега си спомням чувството на победоносно щастие, когато прочетох на глас на баба ми първите редове на някаква приказка. От този момент се почна гълтането на приказки. Бях ненаситна. Принцеси, принцове, зли магьосници, добри феи, змейове, неродени моми, отровни ябълки, всичко това стана моят свят. Може да се каже, че в него се чувствах прекрасно. Вероятно някой психолог би могъл да каже, че в този приказен свят съм бягала от нещо, но психолозите да го духат. И да е прав, това не прави приказния свят по-малко красив, величествен, щастлив и трагичен от действителния. Дай боже всекиму такова бягство. Ако можех да върна тогавашната си вяра, щях да не спирам да бягам в горните и долни земи.

И така,

растях аз тотално убедена, че и аз съм принцеса.

Защото нямаше причина да не вярвам в това. Имах една кутийка с разноцветни «скъпоценни» камъчета – рубини, сапфири и изумруди с най-различна големина. Знаех, че майка ми ги беше донесла от Чехия от някакъв завод за стъкло, но все пак си вярвах, че те бяха моето съкровище. Изглежда, че и досега принцесата в мен е жива, не е могла съвсем да избяга горката, защото менажирам фирма за бижута и прекарвам дните си в пещерата на Али Баба, заобиколена този път от истински рубини, изумруди и диаманти. И толкова много злато, че спокойно мога да си сложа прякор Милена Фучеджиева a.k.a Златка Златното Момиче. Заровена съм в най-“bling” от блинговете. Та растейки с идеята, че съм принцеса, дойде моментът на пуберитета. Тежък, кървав момент, в който започнах да осъзнавам първо, че никъде в приказките не пише, че принцесите кървят веднъж в месеца, и второ, защото се оказа, че момчетата просто са неспособни да се превърнат в принцове. Тогава бягствата ми с приказките бяха заместени с доста по-далечни бягства – с космически кораби из неизвестни галактики. Научната фантастика запълни новоотворената от реалността ниша.

След 3-годишно живеене в Париж, където баща ми беше културно аташе, и да, аз съм “конюнктурно” дете, каквото и това да означава, се върнахме в България. Приеха ме във Френската гимназия. В Париж бях най-добрата по френска литература от целия клас, а сред съучениците ми бяха един Ротшилд, синът на главния архитект на Париж, синът на притежател на 18 замъка по Лоара и т.н. – все деца израстнали в семейства с гигантски претенции за култура. Размазвах ги с писането си на теми за Рембо, Юго и останалите. И след тези 3 години, през които учех в клас със специална литературна насоченост, се стоварих в реалността на една учебна система, в която задължително се учеше сериозно химия, физика и математика. Бях уплашена, защото нищо не разбирах. Няма да се впускам в обяснения какво е да се преместиш от свят, в който съчинявах диалога между каубой и хипи, в такъв, където трябваше да пиша за Ленин и Тодор Живков. Всъщност с 1 дума може да се обясни – депресия. Нашите ми взеха всички възможни учители по физика, химия и математика и аз просто полудях. Въпреки усилията ми, получавах все двойки и тройки. И ми писна. Писна ми да уча тъпотии, пък и да ме наказват за това, че не ги разбирам. Това, от което разбирах, го нямаше в новото ми обкръжение. Свободата да съм себе си ми беше отнета. И си казах: Е се’а ще ви разкажа играта. Почнах да бягам, да пия, да пуша, да се друсам с Котерпин и Седалгин нео, и стана страшно. Родителите ми не знаеха какво да правят с мен. А аз развих в себе си една яка безмилостност. Казах си - щом не ме разбирате, ще ви накажа с Моето Неразбиране. Неразбирането на една бивша принцеса, затворена в грозна, малка клетка. Наказани бяха, естествено, и учителите ми. Честно казано, и досега не съжалявам за поведението си. Учителите ми бяха в пъти по-тъпи от мен, с малки изключения – французинът господин Монен беше извикал майка ми, за да й каже същото. Че съм по-умна от учителите си, че съм талантлива и нестандартна, и че ако искат родителите ми да оцелея, трябва да ме махнат от тук. Но от кое тук? От Френската гимназия? Или от комунистическа България? Ми нямаше как да се получи. А и родителите ми бяха твърде заети със собствените си кариери и светски живот, за да осъзнаят с какъв вулкан в мое лице си имат работа. Принцеса с отрязани криле и новосъздадено чувство за реалност. Да не ми попадаш….

И след поредното бягство от час, поредната двойка по физика, поредното оплакване от училище и поредното наказание да не излизам, аз си казах: „Сега ще видите вие как ще ви избягам и как ще ви уплаша, мамка ви, родители, учители и свят несправедлив! Да видите какво е да ме няма…”

Гепих едно шишенце с приспивателни на майка ми, отидох на училище и го изпих през третия час. На средата на четвъртия съм заспала и съучениците са се чудели как да ме крият, а на края на петия една моя съученичка беше успяла да ме приведе в полу-съзнание и да ме заведе до тях, мислейки, че ще там ще може да ме свести с – познайте с кво? Топене на главата ми в умивалник пълен с вода и коняк. Да, коняк. И така аз съм се превърнала в една потенциална миниатюрна Мерилин Монро. Защото алкохол и приспивателни е сигурният начин да се пренесеш в един свят, от който няма връщане. След тази “терапия” Лиана ме беше довлякла някак до вкъши, където си спомням, че дойдох отново в съзнание. Тук трябва да уточня, че нямах никакво намерение да умирам. Бях страхотна актриса в симулациите и “бягството” ми от живота беше чиста манипулация. Зов за помощ, както някой казионен психолог би казал. Би бил прав, но звучи леко подценяващо към разрушителните ми способности.

И така самоубила се-недоубила се, седях аз на един фотьойл, баща ми и майка ми не можеха да разберат какво точно съм направила със себе си, пияна ли съм, луда ли съм, дрогирана ли съм, а аз им казах драматично с удебелен от опиатите език: „Оставете ме да умра” Знаех, че хапчетата не бяха достатъчно,за да умра, но това беше изречението, което държах родителите ми да чуят. Да им набия в главите, че животът ми е толкова тежък, празен и съм толкова необичана и сама, че не искам да съм жива. И най-важното! Че не мога повече да търпя наказания за разни тъпи двойки по физика. В този смисъл опитът ми за самоубийство не беше в никакъв случай опит за бягство, а опит за упражняване на власт, хладнокръвна манипулация. Макиавелистичен акт. Е, не съвсем хладнокръвен, защото бях зверски нещастна.

Така или иначе, озовах се в Пирогов, където ми завряха един маркуч в гърлото и издрайфах всичко. А то отдавна нямаше нищо, всичко беше в кръвта ми. Лекарят ми наби няколко шамара, защото не можах да си кажа името. Качиха ме на инвалидна количка и ме закараха в токсикологията. Тръшнаха ме в едно легло, забиха ми системи и ме оставиха да спя. Когато се събудих, осъзнах, че съм в огромна стая пълна с 18 “бегълки” като мен. Коя от коя по-луди. Бях спала 3 денонощия непробудно и реалността беше гнусна. Исках да си ходя, но ме беше страх от майка ми и баща ми. Не знаех как ще реагират. Естествено не можех да си тръгна. Първо трябваше да ме види психиатър. Той беше умен човек. Обясни на майка ми някои неща, въпреки че тия неща трябваше да бъдат обяснени и на баща ми (в такива ситуации родителите почват да се обвиняват с “твоята дъщеря”, дъщерята изведнъж престава да бъде обща) и каза, че няма страшно. Просто карам тежък пуберитет. Не ми даде никакви лекарства, което сега ми се вижда ужасно, но тогава не съществуваха анти-депресанти. Върнах се обратно в стаята с луди жени.

Една студентка от ВИТИЗ беше направила опит за самоубийство, защото беше влюбена нещастно в Коко Азарян. Друга професорка пък беше влюбена в някакъв друг, но нейният опит беше доста успешен, защото от седмици не беше излизала от кома и непрекъснато крещеше и стенеше. Една дебеланка бе пробвала да избяга от дебелината си с приспивателни. Имаше и една жена, направила 10 опита за самоубийство, и все я спасяваха. Тази май беше малко като мен. Явно никога не е имала истинско намерение да умре. Но най-“смешна” ми беше една баба, която напръскала обилно стаята си с Мухозол, затворила прозорците и си легнала, почти превръщайки се в мъртва муха. Беше супер депресиращо. А в коридора между женската и мъжката токсикология двама цигани си разказваха как се бяха отровили с мастика. Беше гадно, мръсно, пълно с луди жени, които си говореха сами, отровилата се професорка в кома стенеше денонощно, и бях на седмото небе когато родителите ми си ме прибраха. Не ми се караха, което беше подозрително, и бях наясно, че беше временна победа, но по-добре временна, отколкото никаква. Светът беше мрачен, недружелюбен и неприятен. Нямаше и спомен от чувството за принцеса. Не бях успяла да избягам от нищо. Само всичко приказно беше избягало от мен. Бях на 15 години.

Както се досещате, този разказ може да продължи до безкрайност, но приключвам тук заради тези, които все пак все още не са избягали от него

Публикувано в Медии | 4 Коментари »

изключително забавни Пасков и Карбовски

Бианка или не - извън красивите английски кукли потънали в прах и посипани с лайна на плъхове, днес Карбовски си дере авто-агресивно ризата помлян от Виктор Пасков. ама помлян яко. убийствен текст.
и когато нямаш какво да кажеш, щото са те понабили, не ти остава нищо друго освен през сълзи и сополи да изхлипаш “през кура ми е” тичайки към къщи. така май правеха победените момченца. днес ми е едно детско….
който има какво да каже, има какво да каже - древна лосанджелиска дзен мъдрост от Ми Фу:))))

Пасков тук:
http://www.vsekiden.com/?p=35162

а тук Карбовски:
http://www.vsekiden.com/?p=35160

Публикувано в Без категория | Няма коментари »

будизмът на Тибет преди Китай

снимка на одрани кожи на тибетци

за първи път чух днес за жестокостите извършвани от Далай Ламите в Тибет преди да стане част от Китай. до този момент приемах всичко свързано с Далай Лама и тази “свята” земя за чиста монета, но се озовах в поредното разочарование - възможно, разбира се, поради невежеството ми да се доверявам на движения, лозунги и всякаква форма на булшит, която се предлага от….кой ли не. ревизирам напълно отношението си не към будизма, но към пропагандирания в момента тибетски будизъм, както и към Далай Лама. ще проуча доколкото мога какво е неговото становище за това, което се е случвало с народа му преди да дойдат комунистите.
не знаех, че Ламите, монасите и управляващата Тибет каста, са извършвали невероятни жестокости с народа си. обществото им е било напълно феодално до идването на комунистите. от тогава тибетците са изцяло спонсорирани от Китай, и са в пъти по-добре отколокото са били преди. а будизмът в Тибет явно е нещо като комунизма:) упражняващата го върхушка явно е упражнявала изключително двойни стандарти. снимките, които виждате по-горе са на одрани човешки кожи, а снимката на човек с отсечена ръка е нещо често срещано там - вадили са очи, езици, секли са ръце, изобщо “будизъм с човешко лице”.
всичко това благодарение на един разговор тази сутрин с хазяйката ми китайка, която е от Хонг Конг. прави ремонт на прозорците ни, и всеки ден е в къщи. днес имах неблагоразумието да се възмутя от 42та милиарда долара, които Китай влага в Олимпиадата. от там започна разказът й за Тибет. Дженис няма нищо общо с комунизма - родена е в Хонг Конг докато е британска колония, милионерка създала милионите си тук с недвижимо имущество. един от наемателите й е Джо Пеши:) тоест, китайката Дженис няма нищо общо с китайския комунизъм. интересна история. поканих я утре на закуска, така че ще ни разказва още кой знае какви интересни неща за Тибет и Китай.
изводът е, че вече не може да се вярва на нищо. и така както будизмът е наистина най-благородната и човешка религия, за съжаление е упражняван не само от добри и благородни човеци:) и в крайна сметка се оказва, че Тибет изобщо не е това, което е - според Ричард Гиър:)).
а това е снимка на един пострадал от терора на Далай Ламите и монасите:

http://www.alivenotdead.com/xinxinwang/9559829-display-picture.html?ai

Публикувано в Без категория | Няма коментари »